История

Загадъчната кула в центъра на кръглия град Гор

През 330г.пр.Хр. Александър Велики напредва през персийската територия, превземайки град след град. Кулминацията на този поход е превземането на Персеполис. Малко по-южно от ахменидската столица се е намирал град Гор, който оказва такава съпротива, че за да го превземе, Александър прибягва до много специална стратегия, за която се носят легенди в иранската история.

Той изгражда бент в близката клисура, за да задържи водата от реката, минаваща през долината, в който е разположен града и по този начин наводнява града, а на негово място се появява езеро, което остава там до началото на 3-и век, когато крал Ардашир източва водата и унищожава бента. Долината изсъхва и под водата се показват руините на града.

На същото това място Ардахир основава новата си столица, която става известна като Гор Ардашир или просто Гор. Той я проектира в кръгове (векове преди известният кръгъл град Багдад) с такава точност, че персийският историк Ибн Балки пише, че за целта е използван компас.

Градът е бил с диаметър 1950м и обграден от широк 35м ров, на който са били разположени четири моста на всяка от четирите порти, както и глинена стена. Гор е бил разделен на 20 сектора чрез прецизна геометрична система от 20 кръгови улици и няколко концентрични.

Вътре е имало още една кръгла стена с радиус 450м, която е пазела кралските сгради и дворци. Старият концентричен план на града все още може да бъде видян на мястото. Но и нещо друго. Останките от огромна кула, която някога е била висока 30м, а днес е останало само ядрото.

Арабите я наричали Тербал, но за персийците е Минар (буквално „стълб“). Около него е имало извити стълби, уникални в Персия, и макар да не е ясно каква точно функция e изпълнявала, но има няколко теории. Изчислявайки широчината на стъпалата и външните стени, смята се че кулата е била с диаметър около 20 метра.

Минар и Огненият храм са единствените две структури в града, направени от гранитни блокове. Първите западняци, които посочват уникалността на структурата в персийската архитектура са Юджин Фландин и Паскал Косте, но първият извършил систематични проучвания е Ернст Херцфелд, който идентифицира кулата със стълбата.

Преди това се е смятало, че Минар е самият Огнен храм – онзи отгоре на който е бил запален свещения огън.

Някои автори са на мнение, че е символизирала божествената и централистка идеология на Ардашир, като в същото време е имала практическо значение, тъй като е предоставяла визуален контакт с укрепленията по главната улица и равнината наоколо. Тази военна функция трябва да е била незаменима, когато е планирана схемата на града.

Кулата може да е служила и като наблюдателница по време на изграждането на града. Всъщност цялото разположение е съобразено с Минар, а радиалният модел на града е продължавал дори на 10км от центъра, където са открити следи от канали, пътища и стени.

Скорошни проучвания посочват, че може да е била водна кула, която е събирала вода от близките по-високи източници през тръби, след което я е разпределяла до други точки на града.

Източници говорят и за други подобни кули на други места в Персийската империя. Римският историк Амиан Марцелин пише през 4-ти век за една такава в Нахар Малка (канал, свързващ Тигър и Ефрат близо до персийската столица Ктезифон) и я сравнява с Александрийския фар.

Гръцкият историк Зосим пък цитира, в края на 5-и век, няколко кули в град Ал-Анбар (древна Пирисабора, в централен Ирак). Според Ричард Готейл обаче, те може да са били на основата на древни зикурати.

Дизайнът на Минар в Гор може да е вдъхновил известното минаре на Голямата джамия на Самара в Ирак. Тя пък от своя страна вдъхновява джамията на Ибн Тулун в Кайро, и двете изградени през периода на абасидите през 9-и век.

Гор е унищожен при арабско-ислямското нашествие през 7-и век, макар след това да е изграден отново. Крал Ауд ал Даула променя името му на Пероз-абад (буквално „град на победата“ около 950г, защото на неоперсийския език, говорен тогава, думата „гор“ е означавала „гробница“ и за него не му се струвала подходяща.

Градът най-накрая приема името Фирузабад и е изоставен напълно през периода на каджарите, когато жителите му се местят в близко селище (на около 3км), което днес носи същото име.

Вижте още

1 of 35

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.