Крими

Самопризнанията от Рейкявик: Защо някой би признал за несъществуващо убийство?

През 1974г двама мъже в Исландия изчезват в рамките на 10 месеца. В последствие шестима души признават за убийството им и получават дълги присъди.

В това обаче се появява един проблем. През следващите години става ясно, че шестимата вероятно не са убили никого. През септември 2018г, 44 години след убийствата, петима от тях са оневинени.

Изглежда малко вероятно такива убийства изобщо да е имало. Но как 6 човека признават за убийства, които не са извършили, за които не са знаели нищо и които по начало дори не са убийства?

Каква е причината за така наречените признания от Рейкявик?

Два отделни случая

Двама мъже изчезват през 1974г – първият през януари, а вторият през ноември. И двамата във време от годината, когато условията в Исландия са особено сурови.

През онзи януари първият мъж, Гьомундур Ейнарсон, взема безразсъдното решение да извърви 10-те километра до дома си след като е прекарал вечерта на танци в близкия град. Ейнарсон, 18-годишен общ работник, е видян за последно да минава пред моторист, който едва го е избегнал в тъмното. От тогава от него няма и следа.

10 месеца по-късно, Геирфинур Ейнарсон, друг общ работник, излиза от дома си и шофира до крайбрежно кафене в Кефлавик, градче на запад от Рейкявик. Там той оставя колата си с ключовете на стартера и просто се изпарява.

Полицията не открива тялото на нито един от двамата, но подозира, че става въпрос за престъпление. Макар времето да е лошо и изчезванията да са сравнително чести в региона, мъжете са познавали околностите добре и се е смятало малко вероятно просто да са се изгубили или да са претърпели инцидент. Така започва разследване на убийство.

Следователите използват спорни методи и изглежда са по-мотивирани да арестуват група дребни престъпници, отколкото да намерят конкретни доказателства за двата случая. Заподозрените са подложени на брутални техники за разпит, докато полицаите следват „нюха си“ и така след месеци получават поредица от принудителни признания.

Властите се съсредоточават върху шестима заподозрени, които според тях отказвали да си признаят. Държат ги в изолатори, отказват им адвокати и ги тъпчат с лекарства, които трябва да отслабят съпротивата им. Един от шестимата, Тригви Рунар Лейфсон, прекарва в изолатора 655 дни – най-дългото такова задържане извън американския Гуантанамо.

Разпитите са екстремни – един от тях продължава 340 часа, тоест почти две седмици. Мъжете в крайна сметка са осъдени на базата единствено на самопризнанията си, тъй като никога не са открити физически доказателства за участието им в убийствата.

Техните самопризнания са пълни с несъответствия и показват ясно, че полицията ги е обработила, за да получи точно каквото иска. Всъщност няма доказателства дори, че двамата изчезнали мъже са били убити. Никой свидетел или улика не подкрепя теорията за убийство.

Защо са признали?

През следващите години, докато шестимата са в затвора, става ясно, че на самопризнанията им не може да се разчита и изниква въпросът: Защо са признали за измислени убийства? През 2011г исландският вътрешен министър обявява разследване на случилото се по време на разследването и се счита, че признанията се дължат на психологически фактори като синдром на недоверчивата памет (MDS).

Разследващия екип и комисията за разглеждане на присъди твърдят, че механизмите зад този синдром са довели до получаването на фалшиви самопризнания. Ако заподозреният при разпит не може да си спомни събитията от дадена нощ, на него му се подава информация, която да създаде фалшиви спомени, които да запълнят празнините.

Психологията зад подобни самопризнания се изследва главно на базата на исторически случаи. Лабораторни доказателства подкрепят тези открития, но не могат да вземат предвид случващото си про продължителни и манипулативни разпити, което изиграва централна роля в измъкването на самопризнанията от Рейкявик.

Нехуманното отношение оказва особено сериозен ефект върху един от мъжете, Севар Цеселски. Той реагира зле на изолатора, тъй като страда от синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. И въпреки това, неговите разпити често превишават законовия лимит на продължителност от 6 часа и остава задържан повече от две години – общо 741 дни.

Адвокатът му рядко присъства по време на разпитите, а цели два месеца лампата в килията му свети денонощно. Когато най-после си признава, той е убеден, че никога няма да излезе.

Когато свидетелства през 1977г, Цеселски заявява, че „невинни хора са принуждавани да признават за престъпления, които не са извършили и след това са отхвърляни от обществото“. Това определено пасва на подхода, предприет от полицията, която заявява, че основната им цел е била да съберат самопризнания от всичките, вместо да разберат какво наистина се е случило.

Психологическа травма

Друг от шестимата, Гудьон Скарфединсон, си води дневник по време на задържането си. Дневникът предлага поглед към психическото състояние на заподозрения. Скарфединсон е бил подложен на силен стрес още преди да бъде задържан, след като съпругата му става загрижена за психическото му здраве през пролетта на 1974г, но той отказва да отиде на психиатър.

Първоначално го разпитват за убийството на Геирфинур през 1976г заради връзката му с Цеселски, но отрича да знае каквото и да било по случая. След продължили 25 часа разпити той най-после размисля за ролята си в случая, предполагайки че вероятно е пътувал до Кефлавик в деня на изчезването му. Не успява обаче да си спомни да е срещал Геирфинур.

Полицията взема предвид психическото му състояние и го използва, за да получи добре конструирано самопризнание. Дневникът му демонстрира влошаване на здравето по време на изолацията, докато полицията унищожава разбирането му за реалност и го заменя със своя собствена история.

Записките му, заедно с тези на следователите, разкриват как в крайна сметка се стига до фалшиво самопризнание. Фактори като се оказва уязвимости от проблемите още преди да бъде задържан в комбинация с продължителна обработка започват да го карат да се съмнява в паметта си и вместо това да се доверява на следователите.

Карл Шуц, водещ разпита на Скарфединсон, му казва: „Трябва да си признаеш, защото след това ще се почувстваш по-добре. Така Скарфединсон започва да вярва, че всичко ще се оправи, ако си признае, че е отговорен за изчезването на Геирфинур.

Брутална несправедливост

Исландският детектив Гисли Гудьонсон, водещ експерт в синдрома на фалшивата памет, анализира психологията зад фалшивите самопризнания. Черпейки опит от работата си по други значими случаи като Шесторката от Бирмингам, той заявява, че дневника на Скарфединсон е ясен пример за MDS, с което затвърждава съмненията около полицейските методи в Исландия през 70-те.

Европейската комисия също критикува продължителното задържане на заподозрените по случая и обявява самопризнанията им за недействителни.

След преразглеждането на случая през 2018г, петима от шестимата са оневинени. Шестият осъден, Ерла Боладьотир остава в затвора поради лъжесвидетелстване, след като се опитва да накисне други за изчезването, включително доведения си брат.

Вижте още

1 of 35

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.