Австралия е известна с изобилието от абсурдно опасни твари. От супер отровни змии до кошмарни паяци, огромни соленоводни крокодили и бели акули – на практика всичко, което пълзи, върви или плува в Долната земя е създадено да причини най-ужасяваща смърт. Но едно същество се отличава измежду всички с това, че ужилването му е толкова болезнено, че буквално кара жертвите си да се молят за смърт. Същество, толкова загадъчно и потайно, че допреди 60 години науката дори не е знаела за съществуването му.
Хиляди години аборигените от северните брегове на Австралия знаят, че влизането в океана между ноември и май крие болезнен риск. Първоначално жертвата усеща само леко парене, нещо като ужилване от пчела. Но 10 до 15 минути по-късно, внезапно връхлита непоносима комбинация от симптоми. Австралийският биолог Лиса Гершуин обяснява:
„Причинява изключително силна болка в кръста, сякаш някой пробива с бормашина гърба ти. Следват постоянно гадене и повръщане. Как ви се струва да повръщате на всяка минута в продължение на 12 часа? Невероятно. Вълна след вълна мускулите се схващат, тялото се поти… сестрите трябва да сменят чаршафите на леглото на всеки 15 минути. Дишането е силно затруднено и човек не може да си поеме дъх. Причинява странни мускулни движения и не можете да спрете да се движите, но всяко движение е болезнено.“
И ако това не е достатъчно, жертвите често изпитват непреодолимо чувство за обреченост:
„Пациентите смятат, че умрат и са толкова сигурни това, че всъщност умоляват докторите да сложат край на мъките им като ги убият.“
Ако жертвата има късмет, симптомите продължават до 24 часа, преди да започнат да отслабват. Ако ли не, сериозният скок в кръвното налягане може да доведе до смърт.
Поради факта, че все повече австралийци се устройват да живеят в региона на Големия бариерен риф, започват и да се трупат случаи на този загадъчен синдром. Сред първите, изучавали феномена, е д-р Роналд Сауткот, който през 40-те години му дава името „Ужилвания тип А“, за да ги различава от „Ужилванията тип Б“, причинявани от медузата морска оса.
Морската оса е проклятие за всеки австралийски плувец. Достигаща до 30см широчина и с над 60 пипала по метър дълги, нейните нематоцисти са сред най-бързите неща в природата и достатъчно мощни да пробият черупката на рак. Отровата, която изпуска е толкова потентна, че само 2 пипала са достатъчни, за да убият човек в рамките на 2 минути. И за разлика от обикновените медузи, които по принцип са слепи и просто се носят по течението, морската оса притежава 24 изненадващо сложни очи и може да плува със скорост 3 възела. Тези същества са убили около 100 души откакто се следят случаите и са ранили безброй други. Страхът от тях е водил до затварянето на цели плажове за месеци.
Но въпреки всички тези факти, отровата на морската оса не е отговорна за симптомите при ужилванията тип А. И другите заподозрени като португалската галера също отпадат.
Изследванията на Сауткот са продължени през 50-те години от д-р Хюго Флекър – пионер в науката за медузите. Макар Флекър да подозира, че ужилванията са от някакъв вид медуза, той не успява да открие никакви нематоцисти – жилещите клетки, които медузата използва, за да инжектира отровата си. Неспособен да открие виновника, през 1952г Флекър обединява всички симптоми под името „синдром Ируканджи“, кръщавайки го на аборигенско племе в северна Австралия, където феноменът е най-често срещан.
Близо десетилетие след това причината за синдрома Ируканджи остава загадка. Докато през 1958г доктор на име Джак Барнс не пристига в северното градче Кернс. Роден на 2 април 1922г в семейството на овцевъди край Чарлевил, Куинсленд, 20-годишният Джак зарязва медицината, за да се включи във Втората световна война, по времето на която се бие срещу японците на остров Тимор. След войната отново се връща към медицината и става завеждащ отделение в болница, след, което си открива свои кабинет в Кернс през 1958г. Същата година местният клон на Британската медицинска асоциация го назначава да разплете мистерията на синдрома Ируканджи.
Според неговия колега д-р Греъм Козинс, Барнс е „Дразнещ и снизходителен. Взискателен и критичен, несоциален и груб. Но под тази фасада се крие мил състрадателен човек.“
Освен това Барнс притежава острия и аналитичен ум на детектив, което му позволява да направи някои бързи заключения за плячката си. Първо, тъй като никой не е виждал това създание, значи то трябва да е много дребно и почти прозрачно. Второ, след като повечето хора са ужилвани в сравнително плитки води, значи трябва да плува близо до повърхността. И трето, съществото трябва да е подвижно, защото не е откривано изплувало на брега. Ровейки из болнични картони, Барнс открива, че 85% от всички случаи са се случили на две места: плажовете Палм и Елис. След като проучва приливите и отливите там, той бързо открива причината за това: всяка зима постоянните северни ветрове обръщат местните приливни течения и внасят води от Тиморско и Коралово море – а с тях и причинителя на синдрома Ируканджи. Именно там Барнс съсредоточава търсенето си.
През следващите 3 години той прекарва стотици часове на морското дъно във водолазен костюм, поставяйки капани, сглобени от сита за брашно и наблюдавайки с надежда да забележи силуета на съществото на фона на слънчевата светлина, проникваща през водата. Това е тежка, неблагодарна работа, а и капаните на Барнс постоянно се пълнят с най-различни морски твари.
Но на 10 декември 1961г търпението му се отплаща и той най-после открива това, което търси: малка, почти прозрачна медуза, едва няколко сантиметра дълга. В същия ден спасителят Дон Лудби хваща друг екземпляр, след като забелязва малко, почти невидимо същество, захванало се за хаотично плуваща риба.
Но дали това миниатюрно животинче е причината за синдрома Ируканджи? Повечето учени биха се опитали да разберат това, като изследват химическия състав на отровата му или като тестват ужилването му върху друго животно, но Барнс има други идеи и преминава директно на човешки експерименти. Що се отнася до тестовите субекти, това са самият Барнс, заедно с местният спасител Чила Рос, както и собствения му син – 9-годишният Ник. Описанието на Барнс за случилото се след това, включено в труда му от 1964г, озаглавен „Причина и ефект при ужилване Ируканджи“, е притеснително клинично и безпристрастно.
„Първата медуза е изпробвана на възрастен (Д.Б.) и момче на възраст 9 години (Н.Б.). Млад морски спасител (Ч.Р.) е доброволец за втория екземпляр, който е с размери подобни на първия. Медузата е допряна до вътрешната страна на предмишницата на всеки доброволец. Ефектите не закъсняха.
Момчето описва болка в корема 12 минути след ужилването, а 2 минути по-късно се оплаква от болки в подмишниците, влошаваща се болка в корема и гърба. В рамките на 20 минути двамата възрастни също се оплакват от болки в мишниците, последвани от болки в гърба и дискомфорт в областта на долните ребра. Болката в гърба е най-силна в долната част, дълбока и „скучна“.
Острата болка в корема, най-постоянният симптом на синдрома Ируканджи, е ясно изразена при всички случаи в рамките на 30 минути. Субектите проявяват силно безпокойство и постоянно се движат. Палпацията на болезнените зони, вече включващи ръцете и краката, показва мускулни групи, изпитващи спазми. Това вероятно обяснява странната стойка, при която се избягва разпъване на крайниците.
По време на 20-минутния път до Кернс, субектите са в постоянен стрес, усилван от необходимостта да останат неподвижни. Всички изпитват болки в корема, гърба и гърдите, както и затруднено дишане и болки в ставите и мускулите. Н.Б. се оплаква, че му е студено и трепери силно.
40 минути след ужилването, коремната мускулатура на трите субекта изпитва непрестанни спазми. Без съмнение върхът на агонията им са последиците от кашляне. Всеки спазъм увеличава смазващата болка в гърдите и корема, а в момента, когато започне да намалява, цикълът се повтаря.“
Абсурдно безразсъдният експеримент на Барнс потвърждава подозренията му: че тази малка, привидно безобидна медуза действително е причината за синдрома Ируканджи. След публикуването на труда му през 1964г, медузата е кръстена Carukia barnesi в негова чест.
През следващите 2 десетилетия, Барнс посвещава живота си на изучаване на Ируканджи и други медузи, организирайки мрежа от лекари, които докладват случаи на ужилвания от Ируканджи. По време на изследванията си открива, че много медузи не жилят през синтетична бариера и той носи женски чорапогащник докато събира проби от океана. Тази практика е възприета широко от плажните спасители.
Барнс въвежда и вече честата практика пипалата на медузата да се мият с алкохол, за да се унищожат жилещите клетки. За работата си Барнс е приет за член на Британската империя през 1970г. Умира през 1985г от инфаркт.
