Крими

Александър Пичушкин – Маниакът от парк Битцевски, убил повече от 60 души

Русия никога не е виждала сериен убиец като Александър Пичушкин, за когото „живот без убийства е като живот без храна“. Колко живота е отнел? Повече от Джефри Дамър, Джак Изкормвача и Синът на Сам взети заедно. Вероятно повече дори от Чикатило. Най-страшното е, че никой – дори Пичушкин – не знае точно колко.

Маниакът броди в тихата гора. Той е с болнаво лице, яко телосложение и дълбок, нисък глас. Не е сам. С него е приятелка и двамата вървят сред извисяващи се на 15-20 метра дървета към сивото небе.

Говорят си за нещо важно. Какво е любовта? Нещо истинско ли е или просто се залъгваме? Жената не знае, че Маниакът е водил този разговор и преди. Тренирал е. Когато говори, той е изключително концентриран. Иска да бъде разбран и обича да казва, че никога не лъже. По-късно в съда ще заяви: „Винаги казвам каквото мисля“.

Тя не си е представяла, че той ще е толкова сериозен. Все пак й е колега в магазина, където работи. Приближил се е към нея преди може би половин час, заговорил я е, разсмял я е. Предложил й е цигара. Попитал я е дали иска да се разходят в парка. Тя не го познава толкова добре, но все пак не е непознат, пък и иска да изпушат по още една цигара. Затова приема.

Сега вървят върху клони, листа, опаковки и цигарени фасове; край бутилки, кости от животни и използвани кондоми. Той говори за интимност. (По време на процеса ще каже следното: „Колкото по-близък ти е човека и колкото по-добре го познаваш, толкова по-голямо удоволствие е да го убиеш“.) В далечината се чува смях от други преминаващи хора, но тук, точно в тази част на гората, има само дървета и сенки. Вече не виждат пътя. Той казва нещо – по-късно ще се опитва да си спомни какво точно е казал – и след това се засмива. Вижда нещо да преминава по лицето й, сякаш множество отделни парченца информация намират местата си. Тя разбира се знае за изчезванията. Всички знаят. До този момент – пролетта на 2006г – около 50 души са изчезнали в същата тази гора. Има трупове, полицаи, скици на заподозрени. Тя знае за парка и за Маниака – безлик звяр, който никой не е виждал и не знае дали е един човек, двама или повече. Той е основна тема сред жителите на квартала край парка. За него говорят по телевизията всяка вечер.

Но мъжът от магазина?

Точно той. Сега тя изглежда е сигурна, че мъжът със здравите ръце и бледото лице, нейният колега, е Маниака. Внезапно нещо се случва с нея. Обгръща с ръце едно дърво и рухва на земята, плачейки и стискайки очи. Маниакът се поколебава. Как може да е разбрала?

Кората на дървото се врязва в бузата й, одрасква врата й. Тя започва да си говори сама. В съда той няма да си спомня какво точно е казала, но ще разкаже за този момент с абсолютна точност. Докато жената, Лариса Кулагина, се държи за дървото, той не може да се сдържи и се подсмихва отново, след което тя го пита „Ще ме убиеш ли?“, а той й отговаря „Да“.

В месеците след ареста си през юли 2006г, Александър Пичушкин, вече на 35 години, постига единствената си цел: целият свят го смята за чудовище. Всички световни медии говорят за най-смъртоносният човек в Русия. Криминолози, психолози и експерти по серийни убийци бълват теории и спекулации онлайн.

Вниманието към Маниака отразява мащабите на престъпленията му, които са типично по руски – огромни. Тед Бънди извършва около 30 убийства; Джефри Дамър – 17; Кен Бианчи – 12. Джак Изкормвача – поне 5; Синът на Сам – 6. Маниакът убива най-малко 48, вероятно повече от 60. Единици са серийните убийци в тази категория. Андрей Чикатило, пак руснак, е осъден за 52 убийства през 1994г, а Ян Синъхай отнема 67 човешка живота в централен Китай между 1999 и 2003г. Пресата дава на Пичушкин прякора Маниака от парк Битцевски, а след това и Шахматният убиец, защото полицията открива в апартамента му шахматна дъска, върху която е отбелязвал всяко от убийствата си – по едно във всяко квадратче от дъската.

Парк Битцевски е дълга, гъста гора, пълна с дървета, потоци и сечища. През зимата е популярно място за каране на ски. Освен това е огромен – 3 пъти по-голям от Сентръл Парк в Ню Йорк. Около него десетки хиляди хора живеят в застаряващи панелни блокове. Мнозина наричат тази част на Москва „задникът на света“.

Наташа Пичушкина, майката на Маниака, се нанася в двустаен апартамент на петия етаж в блок само на 6 минути пеша от северния край на парк Битцевски, когато е на 11 години. Това се случва през 1963г. Пететажните блокове, наричани хрушчовки по името на тогавашния премиер Никита Хрушчов, са първият голям жилищен проект на Съветския съюз. Те са грозни, мрачни и препълнени с хора, но са първите фамилни жилища, в които повечето от тези хора са живели. Въпреки всичко са си подобрение спрямо преди.

Наташа израства на улица Херсонска. Синът й също. До нощта на ареста си той живее на Херсонска 2, където спи на дивана в първата спалня, служеща още като всекидневна. Наташа спи сама на голяма спалня само на метри от сина си. Съпругът й, бащата на Маниака, си тръгва преди Александър да навърши годинка. В голямата спалня са по-малката доведена сестра на Пичушкин, Катя, нейният съпруг, също на име Александър, както и синът им, 6-годишният Сергей.

10 от жертвите на Маниака са живели в същият жилищен комплекс. Блоковете са разделени от еднопосочни улички и тесни градинки. От Херсонска 2 до Херсонска 8 се стига за 2 минути пеша. Всеки познава всеки: бабите нищят клюки пред входовете, децата ритат топка в двора, а старците пушат цигари.

В началото – 2001 и 2002г – хората просто изчезват. Пенсионери. Пияници. Никой не обръща внимание. Или пък в някои случаи роднини на изчезналите изчакват три дни, за да ги обявят за изчезнали, но полицията не си мръдва пръста. Никой не прави никаква връзка. След време, когато изчезналите стават все повече, семействата им се намират. Страхът води до спекулации. Ако никой не знае нищо, значи всички знаят нещо. Бабите шумно обсъждат изчезналите хора – „Къде е Льоша? Намерил си е работа в Химки. Глупости, той е пиянде. Може пък да е умрял“. Слуховете се множат. Дали не е някой луд, избягал от психиатричната болница наблизо? Дали не са чеченците? Или мафията?

Към средата на 2003г семействата на изчезналите започват да се чудят дали не е някой техен познат. Има твърде много допирни точки между изчезналите. Към този момент техният брой наближава 30. Никой от тях не се е върнал. И никой не очаква нещо да бъде сторено по въпроса. Причината е, че хората от Херсонская, също като много други бедни руснаци, разбират че в тяхната държава само определени хора са от значение, а те не са от тях.

„Беше абсолютен шок да научим, че е Саша Пичушкин“ – казва Наташа Федосова, бледа блондинка на 27г, чиито баща, Борис, е 36-тата жертва на Маниака. „Той винаги беше толкова спокоен и уединен“. Наташа, която също така познава доведената сестра на Пичушкин, Катя, присъства на всичките 46 дни от процеса.

„Помислих, че е странно да убива само хора, които познава. Ако убиваше непознати от друг квартал, пак щеше да е толкова лошо, но той е убивал познати.“ И наистина Маниакът се сприятелява с хората, само за да ги убие. Сред любимите му книги е „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ на Дейл Карнеги.

Жертва номер 32, мъж на средна възраст, който изчезва през пролетта на 2003г, е типичната мишена. Пичушкин изчаква часове, докато останат насаме. В случая той дебне жертвата си най-малко час. Мъжът пуши и пие на една пейка, кръстосал крака край автобусна спирка на ъгъла до апартамента на Пичушкин. Навън е топло и има твърде много хора. Накрая всички се прибират, освен мъжът на пейката. Пичушкин е превъзбуден от вълнение и прави своя ход.

Няколко минути по-късно двамата мъже вървят по пътя към парк Битцевски. Свечерява се. Дърветата са надвиснали над електрическите кабели на квартала, а червеникавото небе се шири над гората. Жертва номер 32 е в кисело настроение. Докато вървят към парка Пичушкин се опитва да го развесели. Маниакът се притеснява, че този миризлив пияница ще размисли и ще се върне. У него започва да се трупа гняв. Когато влизат в гората, Маниакът пита мъжа какво би поискал, ако разполагаше с едно желание. „Да спра да пия“, отговаря той.

„Обещавам ти, че днес ще е денят, в който ще спреш пиенето“ – му казва Пичушкин.

Той винаги води жертвите си до един от двата кладенеца, които са свързани с канализацията на града. Докато вървят през парка, мъжът не го пита къде отиват или защо. Той просто ходи, по-скоро препъва се. Понякога, когато Маниакът и жертвата му достигнат до кладенеца, той предлага да вдигнат тост в памет на мъртвото му куче. В този случай не споделя какво са си говорили двамата преди нападението. Но описва как го е направил. Той вади оръжието – понякога чук, друг път гаечен ключ или тесла – от якето си и удря жертва номер 32 в главата, силно, но не достатъчно за да го убие. Това е неговият метод. Той иска жертвата му да знае какво се случва. Понякога натиква счупено шише от водка в черепа на жертвата, преди да хвърли трупа в кладенеца. Ако човекът не е умрял при нападението, то падането го довършва.

В последствие някои от труповете се озовават в пречиствателна станция на около 8км, след като са се носели из подземните тунели на канализацията. Но едва доста по-късно, след като са се отървали от труповете, властите ги свързват с изчезванията в парка. Много от труповете изобщо не са намерени. Най-малко 13 трупа вероятно все още са някъде из канализацията.

Маниакът предпочита мъже. Само две, вероятно три от жертвите му са жени. За разлика от Чикатило, сексуален хищник, или Тед Бънди, който предпочита колежанки, Пичушкин не търси секс. Той иска нещо по-чисто – неподправена смърт. Това не означава, че убийствата не са били сексуални за него. Начинът, по който Маниакът говори за убиването – пред съда казва, че първото убийство е като първата любов – звучи като нагон. Споделя също, че понякога е еякулирал докато убива.

Наташа Федосова казва, че Пичушкин никога не се е интересувал от момичета, никога не е говорил за секс, нито се е заглеждал по жени. Запитана дали може да е гей, тя клати глава. Майка му също е категорична – „Синът ми щеше да се ожени.“ За кого е щял да се жени? Не знае. Никога не е срещала бъдещата булка. Андрей Супруненко, детективът на чело на разследването, също отхвърля възможността Маниакът да е хомосексуалист. Той казва, че Пичушкин няма никакви сексуални влечения към мъже; просто не го интересуват жените.

Но има нещо друго: В Русия, все още хомофобска страна, вероятно хората трудно биха повярвали, че един гей притежава такава сила или воля като Маниака. Той е побъркан, той е зъл, никой не оспорва това, но също така си е отвсякъде мъж по начина, по който руснаците го разбират. Дори е плашещо обикновен мъж: груб, здрав, пие много, пуши и няма изгледи живота му да се подобри. Очаква да не доживее 60 – средната продължителност на живота на руските мъже. Дори няма кариера. Има работа. Не презира онези с цели. Просто не е наясно, че би могъл да има цели.

С изключените на убийствата. Само на 18 години е когато убива за първи път. 27 юли 1992г. Жертвата е Михаил Одичук. С него са съученици и Александър го кани да убиват заедно. Той е доста открит по темата. Казва на Михаил, че иска да убие някого и ако иска, могат да го направят заедно. Одичук тръгва с него, донякъде на шега, вероятно без да е сигурен какво ще се случи. Когато Пичушкин разбира, че съученикът му не се отнася сериозно към идеята му, той го убива.

След това чака 9 години. Ченгетата го разпитват за смъртта на Одичук, което вероятно го е стреснало. Но девет години са си доста време, особено за някой, който по-късно в съда казва: „За мен животът без убийства е като живот без храна“. Вероятно е разбирал, че щом е започнал да убива, няма да може да спре. Бил е развълнуван от идеята, но също и изплашен. Може дори да се е опитал спре. По непотвърдена история, в края на 2001г Пичушкин влиза в едно полицейско управление близо до парка и обявява пред всички, че е убивал хора – не един или два пъти, а редовно. Полицаите се разсмиват, наричат го пияница и му казват да се прибере.

Във всеки случай тази 9-годишна пауза приключва на 17 май 2001г, когато убива Евгени Пронин. През следващите осем седмици той убива още девет души. Тази поредица убийства кулминира на 21 юли, когато жертва номер 11, Виктор Волков, изчезва. През есента и зимата убийствата продължават, но не са толкова чести; петима или повече са убити през този период. Тогава на 23 февруари 2002г, Пичушкин се опитва да убие Мария Виричева, която е бременна по това време. Той я хвърля в кладенеца, но тялото й някак се закача за стените му и все още жива Мария успява да се изкачи обратно и да стигне до болница. Там разказва на полицията за случилото се. Ченгетата искат да видят документите й, но тя им казва, че няма такива. Тогава я предупреждават, че ако си мълчи за станалото, ще си затворят очите за нелегалния й статут.

Пичушкин убива още трима души през следващите 2 седмици. Тогава се натъква на 13-годишния Михаил Лобов. Малко вероятно е да го е познавал, тъй като не идва от квартала и не е ясно къде точно са се срещнали – вероятно в Какховка, близо до станцията на метрото, където децата с кожени якета и пиърсинг се мотаят и пият водка от пластмасови чаши. Но когато двамата навлизат в хората, Пичушкин не се отклонява от сценария си. 20-минутен преход през снежната гора. Цигари. Малко мъжки приказки – „Ако ме уважаваш и аз ще те уважавам, наздраве!“. Следва изненадващ удар в главата, последван от хвърляне в кладенеца.

Пичушкин си тръгва от парка, но не забелязва, че якето на Лобов се закача на стърчащо желязо в кладенеца. Момчето успява да се изкатери. Щом излиза от парка, открива полицай и му разказва за нападението. Ченгето обаче нарежда на Лобов да се прибере вкъщи. Седмица по-късно той отново е на станцията на метрото, когато забелязва Пичушкин, който в съда ще каже, че е нямало значение какво ще каже Лобов, тъй като никой нямало да повярва на едно пънкарче, мотаещо се по улиците, което е вярно навсякъде, особено в Русия. Но Лобов започва да крещи и да скубе косата си, след което сграбчва един полицай за ръката й му се развиква да направи нещо. Но полицията отново не си мръдва пръста и пак му казват да се прибере.

Минават още 4 години – и десетки трупове – преди Пичушкин да бъде спрян.

През ноември 2005г бившият 63-годишен полицай Николай Закарченко е открит мъртъв в гората. Той е първата жертва на Маниака, която не просто изчезва, но е открита и е установено извън всякакво съмнение, че става въпрос за убийство. Но не това е важното за него. По-важното е, че Николай е 41-ата жертва. Това означава, че най-малко 40 други са изчезнали, преди полицията да разбере, че в Москва има сериен убиец.

Простият факт е, че желанието на Маниака да убива значително надвишава капацитета на системата да го спре или дори да признае за съществуването му. Ако бе следвал собствената си рутина – да изхвърля жертвите си в канализацията – Маниакът може би никога нямаше да бъде заловен. Едва след като труповете започват да бъдат откривани в гората, МВР поема случая и хора като Александър Букановски, експерт по серийни убийци, започват да го преследват.

Смъртта на Закарченко е повратна точка за убиеца. От самото начало Пичушкин е разкъсван от вътрешен конфлит. Той иска да убива, но също така иска и всички да знаят, че той е убиецът. Търси признание и уважение. Една нощ, докато гледа с майка си и сестра си репортаж по телевизията за убиеца от парка, сестра му възкликва: „Този луд е толкова завладяваш. Кой е той?“ Пичушкин трябва да се бори с желанието си да й разкаже всичко.

Но след Закарченко, конфликтът у Маниака става непреодолим. Сега той убива безразсъдно. Вече не изхвърля жертвите си в кладенеца. Оставя труповете в снега, калта или сред дърветата.

От убийството на Закарченко до началото на 2006г хората от Херсонска започват да свързват изчезналите. Ужасът обхваща целия регион. На децата е забранено да ходят в гората. Хората говорят за писъци и плач, идващи от парка. Тогава прякорът Маниака от парк Битцевски плъзва по глобалната мрежа и форумите, където се говори за невидимото чудовище, тероризиращо Москва.

Пичушкин трябва да е знаел, че краят наближава. Сигурно е усещал, че бушуващата в него война е на път да излезе от контрол и той ще направи нещо глупаво, заради което да го заловят. Сега труповете никнат из парка редовно и полицията – някои униформени, други цивилни полицаи – претърсват района денонощно. Затягат примката и говорят с всеки, създавайки скици на заподозрените.

Но в самия край, Маниакът сам решава да бъде заловен. Всички казват, че детективите свършват много добра работа, но Пичушкин сам им се поднася на тепсия.

Той излиза на разходка с Марина Москалиева, друга негова колежка. Тя му казва, че трябва да мине през дома си, за да остави бележка на сина си, с която да го предупреди къде и с кого отива. Пичушкин си повтаря, че не трябва да я убива, защото бързо ще стигнат до него. Но иска да я убие. Марина трябва да умре.

Няколко часа по-късно, когато тя не се прибира и синът й гледа по новините за труп на жена в парка, той се обажда на баща си, който пък на свой ред уведомява полицията. „Разполагахме с бележката, както и с видео запис как Пичушкин и тази жена слизат от метрото в Конково, което е непосредствено на запад от парка, така че естествено го заподозряхме“ – казва Супруненко.

Струва си да посочим, че Маниакът, който толкова се гордее, че никога не лъже, всъщност лъже за Марина Москалиева. Той разбира се е изрекъл безброй други малки лъжи, за да примамва жертвите си в парка, но досега никой никога не го е питал директно дали е убивал. Синът на Марина – преди да се обади на баща си – първо звъни на Пичушкин. Все пак се предполага, че двамата са заедно. Пичушкин обаче му казва, че не я е виждал от два месеца, което е доста странно, имайки предвид, че работи с нея всеки ден. Той лъже, знаейки че всички ще разберат.

Два дни по-късно, на 6 юли 2006г, към полунощ всички в Херсонска 2 се канят да си лягат, когато някой лопа на вратата. Това е странно – обикновено човек трябва да натисне звънеца, за да влезе в хода на сградата. Пичушкина казва, че е отворила вратата много бавно и тогава група мъже в униформи са нахлули и са влезли в спалнята, където Александър тъкмо се канел да си ляга. За по-малко от минута апартаментът се напълва с въоръжени полицаи.

След като Пичушкин е изведен от сградата (без да оказва съпротива), те дават на майка му документи, в които пише в какво е обвинен. Тя замръзва на място. Полицаите остават цяла нощ и обръщат всичко с главата надолу, търсейки улики, с които да изпратят сина й в затвора до края на живота му.

След месеци разпити на Пичушкин, месеци преструвки, че той е зъл гений, става ясно, че не е холивудският маниак, за когото всички са го вземали, а просто една празна душа. Оказва се, че Маниакът е точно такъв, какъвто го описва майка му: обикновен. Той няма собствено мнение. Няма предпочитания или идеи за други хора, религия, изкуство, красота. Способен е да говори по тези теми, но това са просто думи, служещи му да стигне до убийство.

На 24 октомври 2007г Александър Пичушкин е осъден за убийството на 48 души. На процеса той настоява, че всъщност е убил 63, но властите не успяват да съберат достатъчно доказателства за всички. Получава доживотна присъда, като първите 15 години трябва да излежи в пълна изолация.

Вижте още

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *